За писането и мисленето (хайбун)

Нещо някак ме накара да съживя този мой стар блог, незнайно защо. Вярвайте ми, нещата, които бях написал преди време, не бих посмял да публикувам днес. И въпреки това, оставам ги достъпни тук, за да видите докъде стигнах в моето писане на стихове.

    Както някои от вас знаят, от три-четири години пиша главно хайку и от време на време танка на български, английски и японски. Бих казал, че са просто "опити", доколкото да "науча" как се пише (най-вече) хайку. Дотолкова, че реших своята магистърска теза да бъде свързано с хайку, и по-точно българското хайку.

    Но дали прекалено много го мисля? Имам предвид, че моята дипломна работа вече я отлагам толкова месеци и би трябвало да съм готов вече с нея. От това мое "мислене" съм сигурен, че съм разочаровал много хора, включително и мои преподаватели, но най-вече себе си разочаровам. И колкото повече се опитвам да я довърша, толкова повече се омитам в разни излишни мисли.

дипломна работа
от много мислене
пукна пролетта

    И ето, че навън е слънчево. Седя си, гледам хората как минават хората на Витошка и пиша. Какво друго да правя? Неслучайно единствената ми татуировка е именно това - write. Поне си изчистих малко мислите и мога да се фокусирам в (друг тип) писане.

От другата страна

Къщата зад зеленината. Там израснах.

Да напуснеш мястото, който си наричал дори и за кратък период от време "дом", никога не е лесно. Може да има различни причини за това. Дали само временно ще си тръгнеш и обещаеш, че ще се върнеш след година, или се е наложило да се махнеш завинаги, има само една истина - че ти си тръгнал от там.

През моя живот досега съм преживял много такива случаи. Когато бях на четири помня, че с майка ми живяхме в една двуетажна къща. Нямам много спомени от времето ми там, но помня само един единствен миг - денят, когато трябваше да се преместим. Тогава не знаех накъде отивах. Само знаех, че майка ми ще е с мен. Валеше. Качих се в камиона, заедно с нашите предмети. Държах някаква малка играчка - скоро я бях получил. Разсеян от играчката въобще не усетих, че вероятно никога повече няма да се върна на онова място. И защо бих?

Август 2019. След десет години, откакто живея в България се върнах. Там, където се преместих, когато бях на четири. И разбира се, валеше. Съдба ще да е. Но и да искам да отида в старата ми къща, не можех. Загубил съм ключа за нея. Единствено можех да я зърна отдалече. И да се върна там, само спомените ми остават. Нито няма да мога да танцувам на хола, нито пък да пея на двора.

Има една японска поговорка: "Срещата е началото на раздялата." И тия десет години да са били една година, пак нямаше да е същото. Хората не биха били същите, отношенията не биха били същите, дори къщата не би била същата. Да, оприличавам всички мои премествания като срещи. И макар че си мислех, че в онзи "дом" съм оставил някаква връзка, която да ме върне и отново да ме приеме... Явно греших.

под летния дъжд
прибрах се у дома
но никой не беше там

Дано всеки път, когато отидем на някъде и се върнем у дома, ни посрещне някого.

わがのもり

Хубава си, моя горо, миришеш на младост.	麗(うるわ)しい、我がの森 青春に香る
Но вселяваш в сърцата ни   само скръб и жалост.	だが胸に植え付けた 　哀れの気持ち
Който веднъж те погледне, той вечно жалее.	誰でも一目惚れ 永遠に悔やむ
Че не може под твоите   сенки да изтлее.	貴女(あなた)の影から   衰(おとろ)えられない

Жълто

На Е.

Под слънцето ние танцувахме. 

Зад слънчогледите се криехме. 

През лятото се запознахме - 

след лятото се разделихме. 

Но слънцето в жълто ще огрява.

Слънчогледът в жълто ще процъфва.

А ние отново ще се срещнем,

но не ща повече да се разделим.

Среща

Случайна среща пред Театъра.
Един пред друг вървяхме.
Ние не се познавахме,
но щом се погледнахме,
между нас сякаш имаше искра.

И отново се срещнахме.
Спряхме се един пред друг.
Под фонтанения звук
за миг останахме тук.
Но, за жалост, отново се разделихме.

А днес, вървейки пред Театъра,
теб те нямаше там пред мен.
Дали аз бях измамен
от мой единствен спомен
за теб и за онази искра?

Аз знам. Вече е късно.
Бързо минават дните.
И все стоя пред фонтаните,
и говоря към звездите -
дано се срещнем пак, дано.

*снимка: Sofia in Details

Добро утро!

"Добро утро!", казах аз,

но ти до мен не беше.

Всяка сутрин преброявам

колко нощи не съм с теб.

Всяка сутрин все се моля

ти да си легнала до мен,

за да мога да ти кажа

с притихнал глас: "Добро утро!"

"Добро утро!", щях да ти кажа,

но отново до мен не беше.

Заспивам отново и мечтая

ти да се върнеш при мен...

...защото утрото няма как да е добро,

ако утре не съм със теб.

Три

три години мина,
откакто те няма.

три години мина
от онова лято,
когато за последно
бяхме двамата заедно.

три години мина
ей така неусетно -
вече съм позабравил
как изглеждаше преди.

три години мина
и времето лети.

дано когато ние
се срещнем отново,
дали след дни,
месеци или години

да си спомняме
за онова лято,
когато за поседно
бяхме двамата заедно.

25.03.2018

Любов и Истина

(по повод две думи, подарени на Ромео и Жулиета)

Някой ден,
когато решиш отново
да говориш с мен,
ще ти кажа истината.

Някой ден,
когато решиш отново
да си тръгнеш от мен,
ще ти покажа любов.

Обаче, имам една
любовна истина -
наистина, Любов,
не знам как да обичам.

Модерен град

Добре дошли
в града на различни култури;
в града на (разбити) мечти;
в града на културата и история;
в града на хаос и хистерия.

Всеки ден
строят нови сгради;
рушат стари статуи;
вдигат нови стени;
свалят стари паметници.

А хората
са начетени и културни
макар и непукисти;
са приятелско настроени
но понякога расисти.

Добре дошли.
Пожелавам ви
приятен престой.

Разни мнения

чух, че лесно
се спечелва
момичета -
купуваш им
букет цветя
и шоколад,
после срещи
на кафене
и накрая
ти казва "да".

но с жените
е друго нещо -
необходимо
е за тях да им
дадеш любовта,
която търсят;
твоето време
и внимание -
и може би тя
ще ти каже "да".

обаче има нещо
общо между двете:
може да е твоя,
но трябва много да
се грижеш за нея,
защото оставиш
ли любовта ви да
изтине, тогава
за какво толкова
се бори за нея?

Остана ли?

Между нас любов остана ли?
Да те обичам смисъл има ли?
Всички наши обещания ли забрави,
всички наши мечти ли изостави?

Няма нужда да отговаряш с думи.
Нямам нужда от красиви рими.
Ти вече нямаш нужда от мен,
но аз явно имам нужда от теб.

Защото, въпреки че се разделихме,
все помня миговете, които имахме.
Ах, как искам да си до мен сега,
но знам, че да те имам пак... не мога.

Между нас, Любов, ти остана ли?
Забрави ли какво сме имали?
Но, ако някой ден при мен се върнеш,
обещай, че никога повече няма тръгнеш.

Ноември 2016 г.

*** (циганско лято)

циганско лято
не искам да напусна
прегръдката ти

Година

Обичахме през зимата. 

Сближихме се през пролетта. 

Пораснахме през лятото.
Разделихме се през есента.

Колко неща може да се промени,
колко любов може да отмине
след една изминала година.

Метеоритен дъжд

винаги когато
пада звезда
от небето

си пожелавам
да бъда
с теб

но дори
и хиляди
падащи звезди

няма да
сбъдват това
което желая

ти

Младини

пораснах сам

на острова

там където

водата винаги

влизаше вътре

там където

моите играчки

плуваха заедно

с котките

и глобуса

дали тогава

не се

удавих в

моя свят?

не мога

да плувам

Тютюн

искам

да ме свиеш на тънко
и да изгарям
от желание
за теб

да ме погалиш косата
като страниците
на една стара книга
миришеща
на дим

и цялото ти внимание
да е само
върху мен

Успоредни

винаги
сме били
един до
друг

но

дали някога
сме били
заедно?

Неграмотност

 Човек е дълго изречение,

написано с много любов

и вдъхновение, ала пълно

с правописни грешки...

- Йордан Радичков

На любимата ми Аврора

имам навик

да кажа

грешни неща

чакам те

без търпение

на центъра

на градът

винаги поправяш

моите грешки

но аз

не съм

аз когато

не

    греша

Разни есета: Съвременните превъплъщения на Бай ганьо

*Предварително се извинявам, ако намерите някакви грешки от всякакъв вид.*

Героят на Алеко Константинов Бай Ганьо е един от най-известните представители на българската литература. Той е една култова личност – сатиричен, с неподправен хумор. Българите до ден-днешен продължават да го харесват, може би защото показва чертите на Бай Ганьо (които понякога се свързват с характеристиките на българите) по един комичен начин. Но дали наистина е така? Може би причината е скрита някъде в книгата, но не мога да кажа със сигурност.

            Причината за това е, че не съм оттук – аз съм чужденец. Вече живея в България за няколко години и видях, чух много неща. Идвам от една далечна страна, където хората, когато някой споменава за Европа, знаят само западноевропейски страни. За България знаят само няколко човека, но дори те не знаят какво представлява езика им, или как изглежда природата там и други неща.

            Но да започнем от съвсем началото – как един човек, роден в една страна в Югоизточна Азия, се озовава в България. Аз, когато разбрах, че ще живея в България, бях на 12 години, и дори не знаех, че има такава страна в Европа. За да знам къде се намира тази държава, си взех моя глобус и започнах да търся, докато я намерих: граничи с Гърция и Турция – две по-известни страни от България. В този момент изглежда, че не съм повлиян от богатата култура на България (а по-късно ще бъда), а от страността, която носи тя – непозната страна с непознат език, непознати хора, непознати места.

            А щом пристигнах тук, първото нещо, което забелязах (и научих), е българската азбука. Имат прилики с латинската, но някои български думи не съвпадат с латинския. А разбира се, заедно с азбуката научих и езика. Мястото, където живея, беше спокойно, но съседът ни (съпругът на кметицата) не го намирах за приятен в началото. Причината за това е, защото постоянно крещеше (тове му е било високото говорене) и миришеше на ракия. Но все пак можеше да е по-добре, ако не беше пиян. Аз си помислих тогава, че всички мъже в тази страна са пияници. Да, в други страни този вид запознанство не е нормално, но изглежда, че в тази страна е.

            Това не е всичко, разбира се. Преди три години чух някои хора да ме обиждат с разни думи. Няма да ги спомена, но те са във вид расово обиждане. Това, разбира се, не е чак байганьовска черта, но мисля, че е редно да го спомена. Един вид ги разбирам, защото все пак това е тяхната страна. Това е една от положителните страни на българите – патриотизъм, макар че напоследък съм забелязвал, че тази им черта изчезва.

            През последните години е установено, че все повече и повече българи емигрират в чужбина. Пътуват, опознават света около себе си и когато се връщат в България, започват да изискват по-хубави, по-добри неща. Може би това е завист към другите по-напреднали страни. „Щом другите могат да го направят тия неща, защо да не можем и ние?”

            Една друга отрицателна черта на българи е строгият индивидуализъм. Например на село във всяка къща се оглеждат собствените си животни, плодове и зеленчуци. Това звучи положително, нали? Нека да ви дам друг пример: прочетох някъде, че в София най-малките кооперации имат антена за интернет и телевизия, но в Стокхолм просто имат една скъпа, голяма, но мощна антена и си делят разходите и сигнала. Това може би е останала черта от социализма, но аз какво ли знам? Никак не знам какво се е случило тук по тия времена.

            Ще взема да разгледам и инфраструктурата в България. Например автомагистралата „Тракия” беше довършена преди година-две, а я строят повече от 20 години. Или пък, когато София е обявена за столица, населението е нараснало над 60 пъти, но въпреки това хората искат да живеят там, защото има повече работа и по-хубав начин на живот там, като че ли икономиката е концентрирана в столицата и в още два-три големи града. Каква ли е причината за това? Има много фактори, които може да го причини: политика, икономика, наука, образованието, култура, изкуство, архитектура и други.

            Сега изглежда, че обиждам България. Но никак не искам да направя това. Аз видях какво става тук, както българите прелистват страниците на книгата „Бай Ганьо”. Сега става по-ясно защо продължават да харесват тази книга – актуалността на произведението, макар и след век, продължава и до ден-днешен. Вероятно бай-ганьовщината се е превърнало в неразривна част от народопсихологията на българите.

 - март 2015 г.

To the people who have hurt me

There isn't really much to say

to the people who have hurt me

because in any time, in any way

the pain remains the same. 

I may be young, but I've been hurt;

I hide the pain behind a mask - 

from a broken family to a broken heart, 

from a tragic loss to everything  falling apart; 

"I'm okay" is my answer, if you dare ask.

There is nothing else we can do

but wait until time heals everything. 

I actually have to say thanks, though

because I actually learned a few things:

From my dad who wasn't  home a lot, 

('cause work was more important than his tot)

to always be satisfied with what you have

and always cherish the woman you love

because once you make that one mistake,

the trust that was there you can never retake. 

Still, growing up as a bastard isn't so bad, 

but I will never, ever be like you, dad. 

From my grandma who sadly passed away, 

(and even now I still have no words to say)

you told me to help people without asking why

and that it's okay for young men to cry 

because that shows others that we have feelings, too - 

all of these things you taught me to do.

I hope that you're happy up in the sky

and that your Star will guide me from up high. 

From the girl who first broke my heart, 

know that I was really torn apart

'cause I thought that it was going to last

even though things were going a bit too fast... 

I learned the hard way that when you have a crush

you should take it slowly and don't ever rush

because if you do, you're headed to nowhere

and you'll lose her as quick as you found her. 

From all my haters talking behind my back

and also the racists that are calling me black:

talk all you want, you don't know who I am

and seriously, do I look like I give a damn?! 

Yes, your words hurt me, I must admit

so much that one time I wanted to slit;

but I'm better than that and I'll never change

who I am into a complete stranger. 

Well, I guess I found something to say

to the people that hurt me the most.

They're part of what makes me who I am, in a way

and to that I raise my glass for a toast!