От другата страна

Къщата зад зеленината. Там израснах.

Да напуснеш мястото, който си наричал дори и за кратък период от време "дом", никога не е лесно. Може да има различни причини за това. Дали само временно ще си тръгнеш и обещаеш, че ще се върнеш след година, или се е наложило да се махнеш завинаги, има само една истина - че ти си тръгнал от там.

През моя живот досега съм преживял много такива случаи. Когато бях на четири помня, че с майка ми живяхме в една двуетажна къща. Нямам много спомени от времето ми там, но помня само един единствен миг - денят, когато трябваше да се преместим. Тогава не знаех накъде отивах. Само знаех, че майка ми ще е с мен. Валеше. Качих се в камиона, заедно с нашите предмети. Държах някаква малка играчка - скоро я бях получил. Разсеян от играчката въобще не усетих, че вероятно никога повече няма да се върна на онова място. И защо бих?

Август 2019. След десет години, откакто живея в България се върнах. Там, където се преместих, когато бях на четири. И разбира се, валеше. Съдба ще да е. Но и да искам да отида в старата ми къща, не можех. Загубил съм ключа за нея. Единствено можех да я зърна отдалече. И да се върна там, само спомените ми остават. Нито няма да мога да танцувам на хола, нито пък да пея на двора.

Има една японска поговорка: "Срещата е началото на раздялата." И тия десет години да са били една година, пак нямаше да е същото. Хората не биха били същите, отношенията не биха били същите, дори къщата не би била същата. Да, оприличавам всички мои премествания като срещи. И макар че си мислех, че в онзи "дом" съм оставил някаква връзка, която да ме върне и отново да ме приеме... Явно греших.

под летния дъжд
прибрах се у дома
но никой не беше там

Дано всеки път, когато отидем на някъде и се върнем у дома, ни посрещне някого.