За писането и мисленето (хайбун)

Нещо някак ме накара да съживя този мой стар блог, незнайно защо. Вярвайте ми, нещата, които бях написал преди време, не бих посмял да публикувам днес. И въпреки това, оставам ги достъпни тук, за да видите докъде стигнах в моето писане на стихове.

    Както някои от вас знаят, от три-четири години пиша главно хайку и от време на време танка на български, английски и японски. Бих казал, че са просто "опити", доколкото да "науча" как се пише (най-вече) хайку. Дотолкова, че реших своята магистърска теза да бъде свързано с хайку, и по-точно българското хайку.

    Но дали прекалено много го мисля? Имам предвид, че моята дипломна работа вече я отлагам толкова месеци и би трябвало да съм готов вече с нея. От това мое "мислене" съм сигурен, че съм разочаровал много хора, включително и мои преподаватели, но най-вече себе си разочаровам. И колкото повече се опитвам да я довърша, толкова повече се омитам в разни излишни мисли.

дипломна работа
от много мислене
пукна пролетта

    И ето, че навън е слънчево. Седя си, гледам хората как минават хората на Витошка и пиша. Какво друго да правя? Неслучайно единствената ми татуировка е именно това - write. Поне си изчистих малко мислите и мога да се фокусирам в (друг тип) писане.

От другата страна

Къщата зад зеленината. Там израснах.

Да напуснеш мястото, който си наричал дори и за кратък период от време "дом", никога не е лесно. Може да има различни причини за това. Дали само временно ще си тръгнеш и обещаеш, че ще се върнеш след година, или се е наложило да се махнеш завинаги, има само една истина - че ти си тръгнал от там.

През моя живот досега съм преживял много такива случаи. Когато бях на четири помня, че с майка ми живяхме в една двуетажна къща. Нямам много спомени от времето ми там, но помня само един единствен миг - денят, когато трябваше да се преместим. Тогава не знаех накъде отивах. Само знаех, че майка ми ще е с мен. Валеше. Качих се в камиона, заедно с нашите предмети. Държах някаква малка играчка - скоро я бях получил. Разсеян от играчката въобще не усетих, че вероятно никога повече няма да се върна на онова място. И защо бих?

Август 2019. След десет години, откакто живея в България се върнах. Там, където се преместих, когато бях на четири. И разбира се, валеше. Съдба ще да е. Но и да искам да отида в старата ми къща, не можех. Загубил съм ключа за нея. Единствено можех да я зърна отдалече. И да се върна там, само спомените ми остават. Нито няма да мога да танцувам на хола, нито пък да пея на двора.

Има една японска поговорка: "Срещата е началото на раздялата." И тия десет години да са били една година, пак нямаше да е същото. Хората не биха били същите, отношенията не биха били същите, дори къщата не би била същата. Да, оприличавам всички мои премествания като срещи. И макар че си мислех, че в онзи "дом" съм оставил някаква връзка, която да ме върне и отново да ме приеме... Явно греших.

под летния дъжд
прибрах се у дома
но никой не беше там

Дано всеки път, когато отидем на някъде и се върнем у дома, ни посрещне някого.

わがのもり

Хубава си, моя горо, миришеш на младост.	麗(うるわ)しい、我がの森 青春に香る
Но вселяваш в сърцата ни   само скръб и жалост.	だが胸に植え付けた 　哀れの気持ち
Който веднъж те погледне, той вечно жалее.	誰でも一目惚れ 永遠に悔やむ
Че не може под твоите   сенки да изтлее.	貴女(あなた)の影から   衰(おとろ)えられない

Жълто

На Е.

Под слънцето ние танцувахме. 

Зад слънчогледите се криехме. 

През лятото се запознахме - 

след лятото се разделихме. 

Но слънцето в жълто ще огрява.

Слънчогледът в жълто ще процъфва.

А ние отново ще се срещнем,

но не ща повече да се разделим.

Среща

Случайна среща пред Театъра.
Един пред друг вървяхме.
Ние не се познавахме,
но щом се погледнахме,
между нас сякаш имаше искра.

И отново се срещнахме.
Спряхме се един пред друг.
Под фонтанения звук
за миг останахме тук.
Но, за жалост, отново се разделихме.

А днес, вървейки пред Театъра,
теб те нямаше там пред мен.
Дали аз бях измамен
от мой единствен спомен
за теб и за онази искра?

Аз знам. Вече е късно.
Бързо минават дните.
И все стоя пред фонтаните,
и говоря към звездите -
дано се срещнем пак, дано.

*снимка: Sofia in Details

Добро утро!

"Добро утро!", казах аз,

но ти до мен не беше.

Всяка сутрин преброявам

колко нощи не съм с теб.

Всяка сутрин все се моля

ти да си легнала до мен,

за да мога да ти кажа

с притихнал глас: "Добро утро!"

"Добро утро!", щях да ти кажа,

но отново до мен не беше.

Заспивам отново и мечтая

ти да се върнеш при мен...

...защото утрото няма как да е добро,

ако утре не съм със теб.

Три

три години мина,
откакто те няма.

три години мина
от онова лято,
когато за последно
бяхме двамата заедно.

три години мина
ей така неусетно -
вече съм позабравил
как изглеждаше преди.

три години мина
и времето лети.

дано когато ние
се срещнем отново,
дали след дни,
месеци или години

да си спомняме
за онова лято,
когато за поседно
бяхме двамата заедно.

25.03.2018